Оплакването, чумата на обществото

Намерихме една доста интересна статиика в един блог.
Ето я и нея:
————————-

Не се бях замислила точно над този аспект на нещата, въпреки че майка ми е цитирала всеизвестната мъдрост „Докато бебето не заплаче, майката не го взима на ръце”. Тази максима си важи за сума житейски ситуации, особено служебните.

Преди малко срещам в асансьора колежка и колега, които си тръгват – при тях е по-различно работното време. Говорим, че времето навън е гадно и колегата споменава „Гадно, не гадно,важното е че си тръгваме от тука!” Колежката му приглася – и тя съгласна.

Стана ми смешно, защото не са кой знае какви страдалци и да са се претрепали от работа. Викам им „Айде, айде, какво толкова се оплаквате?”
Тогава колегата дръпна прочувствена тирада за оплакването, която много ме впечатли.

“Оплаквай се винаги – заявява той – за да не ти завидят! Иначе могат да решат, че си много добре. А като се оплакваш може и да се случи нещо. Примерно – заплатата могат да ти вдигнат, или пък нещо друго, ако се случат състрадателни хора…” Това за другото който както ще да го разбира, но разговорът го водим на майтап, лично на мен ми беше много весело.

Обаче, ако се позамисли човек – оплакването поне тука в България си е масов спорт. Все някой от нещо се оплаква, ако му се свършат темите за оплакване, започва да псува времето. Ако се случи пък хубаво време – иде ред на градския транспорт или на дупките по улиците. Политиците не ги споменавам, те винаги са на дневен ред – независимо от окраската не пречи човек да ги напопържа едно хубаво! Все ще се намери за какво.

Сещам се и за един колега, който разправяше как се прибирал вкъщи и асансьорът не работел. Казва „Качвам се по стълбите и псувам домоуправителя и в един момент се сещам, че аз съм домоуправителят!” Пак добре, че се е усетил! :)))

Блог: http://tera.blog.bg/drugi/2010/03/05/oplakvaneto-kato-kredo.504865